Младостта и любовта срещу "калъфния живот"

Таня Атанасова

МЛАДОСТТА И ЛЮБОВТА СРЕЩУ “КАЛЪФНИЯ ЖИВОТ” ИЛИ ЕДИН ВЪЗМОЖЕН УРОК ПО ЧЕХОВИЯ РАЗКАЗ В 10 КЛАС

Да се работи върху прозата на Чехов въобще не е лесна работа, даже и в хуманитарна паралелка, какъвто е урокът, който е изложен в следващите редове.¹

Какво ни се струва необходимо да маркираме предварително, а и по хода на беседата, като литературно-исторически и биографичен контекст, за да се опитаме да четем Чеховия разказ, т. е. прозата на писателя след 1887 г., в посока и обем, които могат да удовлетворят изискванията за тази образователна степен, да спазят много важния според нас баланс между естетико-познавателно и емоционално-нравствено преживяване и по възможност максимално да активизират изучавани текстове по руска литература?

Можем да започнем с кратко встъпление: за малкия прозаически жанр разказ/новела и за фабула/сюжет, като обърнем внимание, че в развоя на краткия прозаически жанр в руската литература на 19 век характерното предимно за западноевропейската новела необикновено произшествие се заема от обикновена случка/история, осмислена в нейната вътрешна значимост.

За темата “малък човек” в руската класическа литература и културно-обществената ситуация в края на ХХ век: още Гогол през 40-те години на ХХ век предрича настъпване епохата на “страшно раздробяване” (в знаменитата поема “Мъртви души”) и загуба на единната и цялостна картина на света у човека. Самият Чехов в “Скучна история” (1889) сякаш продължава да разсъждава върху заключителната фраза на Гоголевия “Миргород” и “Повестта за това как се скараха Иван Иванович с Иван Никифорович” (“скучно е на този свят, господа”) (учениците познават една от “Петербургските повести” - “Шинел”) с горчивите размисли на главния си герой от липсата на “обща идея или Бога на живия човек”.

В края на ХIX век отслабват непосредствените връзки между хората вследствие на интензивното социално раздробяване и диференциране за сметка на развитие на техническите средства - в резултат парадоксално(!) обикновеният човек все повече се чувства загубен и заплашен от огромния непознаваем, бързо променящ се и страшен свят.

Предварителните акценти трябва да продължат с непосредствения творчески контекст - за Антоша Чехонте - автора на къси шеговити сценки и “пъстри разкази” (“Смъртта на чиновника”, “Конска фамилия”, “Дебелият и тънкият”, “Хамелеон” и т.н.), сътрудника на хумористичния алманах с характерното заглавие “Парчета” (Осколки), което сякаш поставя диагнозата на текущия социален живот, но и определя психологически разкъсания вътрешен свят на “средния, масовия” човек - главен персонаж на всички Чехови текстове.

Тогава можем да пристъпим към беседа върху късните разкази от 90-те години на XIX век: “Стая №6”, “Човекът в калъф” и малката трилогия, “Йонич”, “Дамата с кученцето” с няколко главни теми - въпроси:

Какво разбираме под метафората калъф?

Кои разкази можем да свържем с темата “калъфно съществуване”, заета от метафоричното заглавие?

Калъфът - като бягство на човека от: екзистенциалните преживявания на самота, страха от живота/света, собствените си слабости - безволие, апатия, чрез заграждане, застиване само в рамките/калъфа на социалната, професионалната, личната си роля/място.

С какви “калъфи” и защо се ограждат от света доктор Рагин, учителят Беликов (интелигенти по презумпция)? Как се реализира конфликтът им със света на провинциалния град (типичното място на действие у Чехов) в сюжета на разказите?

На пръв поглед - в разказите се разгръща почти сатирическа критика на съвременната социална действителност (в два огледално обърнати сюжета - ако доктор Рагин като че ли отказва да живее с пошлостта на провинциалния град и търси контакти с нестандартни личности - спомнете си, че излиза от усамотението си само за да говори с младия интелигентен пациент на лудницата Громов, то учителят Беликов сякаш олицетворява единствено съществуващата социална несвобода/пошлост, която защитава с цялото си поведение - той може да съществува само в света на предписанията и забраните - “ама да не вземе да стане нещо” и по този начин държи в страх цялата провинциална гимназия, значи и града). Но зад този външен конфликт съществува по чеховски скритият, вътрешен дълбинен/подтекстов екзистенциален конфликт - на страх от живота, от свободата, от собствената си личност. Как е показан той в тези разкази?

Доктор Рагин се страхува да покаже искрено човешко и даже професионално съчувствие към пациентите си и се затваря в черупката на стоическо философстване за елиминиране на болката и страданието, без да ги е изпитал буквално, и попада в “омагьосания кръг” на страшно отчуждение от света и себе си (любимата му фраза “Все едно…”), което го води към гибелта му. Разказът сякаш реализира един от многобройните неафиширани писателски афоризми - светът загива не от разбойници, а от равнодушието на съвсем обикновени хора.

Ще припомним на учениците, че нито един детайл от текста не е случаен (по христоматийно известната логика на Чехов: ако на стената виси ловна пушка, до края на действието/разказа тя трябва да изгърми). Нека видим кои детайли в описанието на битието на Беликов символизират/са знаци на ограничения му, затворен начин на живот: в облеклото му - ходи и през лятото в топло палто, зъзне вкъщи под завивката, сякаш му е непрекъснато студено. Беликов сякаш “замръзва” и в професионалната си роля - учител по древни езици. Любимата му дума антропос (“човек" в “калъфа” на чуждия език) е израз/образ на вътрешното му мумифициране…

Тук можем да припомним, че “преждевременната старост на душата” е тъжният лайтмотив на руската литература от първия й енциклопедичен текст, “Евгений Онегин”. Спомнете си кое спасява главния герой на Пушкиновия роман от нея?

Чрез любовта човекът в руската литература се пробужда за индивидуален, личностен, отговорен живот (влюбването на героя на финала на “Евгений Онегин” е кулминацията на неговия житейски път и главното събитие на романа). Каква е ролята на “любовното изпитание” в коментираните Чехови разкази?

Трагикомичната любовна интрига в “Човекът в калъф” (и многозначителната й липса в “Стая № 6”). Карикатурата с “влюбения антропос” (все едно “влюбения калъф”); страхът от любовта като страх от живота (Беликов слабее и линее), от безкрайната собствена вселена - затова гротескно представяне на намереното най-после успокоение и удовлетворение - в последния калъф на земното битие - ковчега (спомнете си описанието на погребението на Беликов: Сега, когато лежеше в ковчега, изразът на лицето му беше кротък, приятен, дори весел, сякаш му беше драго, че най-после са го сложили в калъф, откъдето вече никога няма да излезе. Да, той постигна своя идеал! И сякаш в негова чест на погребението времето беше мрачно, дъждовно и всички носехме галоши и чадъри.)

“Йонич” - тъжно повествование за бързото остаряване - духовно и като следствие - физическо - на младия и ентусиазиран в своята работа лекар Дмитрий Йонич Старцев (обръщаме внимание на името и неговия код)…

Защо разказът започва с описание на емблематичното за губернския град С. семейство Туркини; “калъфни” хора ли са те? Каква е ролята им в еволюцията на главния герой? Можем ли да кажем, че те носят някакава вина за бързата духовна деградация на младия лекар?

По младежки наивният и пълен с надежди за любов и щастие Старцев попада в чужд социален кръг и се влюбва в девойка от него. Той се разочарова от това общество, но какво му противопоставя?

Опишете етапите на неговото влюбване (любов ли е това?). За какво говори пейзажната рамка по време на опита на героя да се обясни в любов (“Наближаваше есента и в старата градина беше тихо, тъжно и по алеите лежаха тъмни листа. Вече рано се мръкваше”)? Как завършва епизодът с неосъществената среща на гробищата (края на гл. ІІ) - (с облекчение и наслада от прибирането в каляската, и с мисълта: “Ох, не трябва да пълнея!”) и за какво свидетелства този епизод? Посочете и други моменти, в които се подсказва, че ду?евната умора, тлението рано са докоснали героя.

С какви средства (пейзаж, портретиране, предметни детайли) авторът внушава определено настроение?

Какво е значението на песенната фраза: От чашата житейска (“чаша бытия”) още сълзи не бях пил…, с която влиза (пеша) в града през пролетта, на празника Възнесение доктор Старцев, за по-нататъшното повествование / за сюжета?

Плаче ли героят някъде и за нещо?

Авторът плаче скрито (по принцип у Чехов се наблюдава обективна, неутрална позиция на повествователя към героя) за Старцев - чрез сълзите на непроменения и в този смисъл неостарял Туркин от края на разказа. Защото промяната на доктор Старцев е страшна - видима телесно (и удвоена чрез описанията на кочияша и колата му - в последното си появяване в сюжета тази група изглежда сякаш “пътува не човек, а езически бог”), тя е по-страшна психологически и духовно. Старцев се е превърнал в Йонич - емблема на скуката и еднообразието/рутината на “грубия” провинциален живот (единствените му цели са парите, имота, яденето, картите); той не иска и не може да общува с окръжаващите (закостенял е в речта си, като че ли повече от баналния с остроумията си Туркин), от него странят и се плашат, отдавна не го уважават; той е забравил своята младост, няма спомен и за най-радостното в живота си - любовта към Котик (“За кои Туркини говорите? За онези, дето дъщеря им свири на пиано?”).

Младостта - като време за интензивно общуване-познание с/на хората и света за изковаване съпротива срещу “грубия живот” - оравнодушаването, закоравяването в емоционално-душевен план в потока на ежедневието, в житейската инерция, повторяемост на бита и неговите материални клопки-изкушения. (Можем да обърнем внимание върху мотива за опошляването на човека у Гогол в “Мъртви души”, в главата за Плюшкин: “И до такава нищожност, дребнавост, гадост може да падне човек! Така да се измени! Но нима това е истина? Всичко това е истина, всичко може да стане с човека. Днешният пламенен младеж би подскочил от ужас, ако му покажеха неговия собствен портрет на старини. Вземайте прочее със себе си на път, когато излизате от нежните юношески години и влизате в суровото ожесточаващо мъжество, вземайте със себе си всички човешки чувства, не ги оставяйте на пътя, после не можете ги прибра!”). За Чеховото повествование не са характерни подобни директни внушения, но тъжно-ироничната атмосфера на разказа ги “припомня” на любознателния читател или предизвиква подобни стремежи - за съхраняване на поривите и идеалите на младостта - у чувствителния млад читател.

Чехов съумява да придаде необикновена плътност на своите късни разкази - хроники на цял човешки живот; затова не е чудно, че някои от литературоведите на ХХ век ги определят като “разкази от романов тип”. Такъв е и:

“Дамата с кученцето” - разказ за чудото на любовта (припомняме си поетическия афоризъм от познатия вече Пушкинов роман “Евгений Онегин”, енциклопедичен за руската литература и култура, - “Любви все возрасты покорны”).

“Калъфен” човек ли е Дмитрий Гуров? (ДГ - донжуанството на героя като форма на “лъжата-черупка” на живота му). Опишете важните моменти от историята на любовта му с Анна Сергеевна…

“…едва сега, когато косата му побеля, той обикна както трябва, истински - за пръв път в живота си”; “обичаха се като много близки, като съпруг и съпруга, като нежни приятели”; “прощаваха си всичко в настоящето (и миналото) и чувстваха, че любовта им беше променила и двамата”; “чувстваше дълбоко състрадание, искаше му се да бъде искрен, нежен”.

Любовта - главно събитие в живота на човека (“ядката”, “истината” на живота на ДГ), което е свързано с намиране устои и закрепване в раздробеното, скучно и повторяемо ежедневие чрез страдание и състрадание! (Известен е Чеховият афоризъм - ние живеем само тогава, когато умираме от любов).

“Отвореният финал” на Чеховия разказ (в “Дамата с кученцето”): героите размишляват как да се освободят от “непоносимите вериги” на лъжата: “Струваше им се, че още малко - и решението ще бъде намерено, след което ще започне новият, прекрасен живот; но и на двамата беше ясно, че до края има още много, много време и че най-сложното и трудното едва сега започва.” С отворения си край и този разказ ( както “За любовта”) дава възможност на младия читател активно да съучаства с формиращите се сега житейски и битийни представи в решаването на вечните морални проблеми.

Изложените конспективно тук фази на урок върху Чеховия разказ естествено не са в задължителен ред; не се съмняваме, че всеки преподавател може да ги раздвижва и композира в зависимост от собствения си опит и набелязани задачи, от познаването на конкретната ученическа група. Главното според нас е да бъде спазена онази атмосфера на свободно общуване, на “индивидуализиране на всеки конкретен случай”, на съпричастие към всяко изобразено “късче” живот, които са част от най-важните етически и естетически достойнства на Чеховата проза и могат да се превърнат в методически ориентири при нейната интерпретация. Нали една от целите ни е да помогнем на младия човек да разпознае нещо свое в бездънното огледало на класическата литература.
__________________

 1. Вариант на урока е апробиран с учениците на хуманитарните паралелки от 10 клас на СОУ “Св. Патриарх Евтимий”, гр. Пловдив, с преподавател по литература Е.Петкова и със съдействието на Народна библиотека “Иван Вазов”. При четенето и обсъждането учениците използваха препоръчаната им книга А. П.Чехов. Разкази. Три сестри. “Анубис”, София, 2001, затова тук се опитваме да не повтаряме нашите размисли върху Чеховото творчество от предговора “За Чехов - за енциклопедичността”, които актуализирахме по хода на живия урок.

Источник: Болгарская русистика, 2002, № 2.